Въпросът в заглавието бе провокиран от ретроспективен преглед на историческия период след промените през 1989 година. И по-точно от интервюто на бившия президент Петър Стоянов в предаването на Лора Крумова от 11 януари 2026 г. Първоначално ме впечатлиха датите, които той фиксира за връчването на мандата на БСП на 28 януари 1997 година и връщането му от Николай Добрев на 4 февруари. Естествено се наложи и сравнението между случилото се в този период преди приемането на валутния борд и днешното ни приемане в еврозоната. Оказва се, че има твърде много общо в двата периода, организацията, целите и средствата използвани и в двата случая. И в двата случая политическите решения имат цена, но политическа отговорност няма! През 1997 г., валутен борд - загуба на суверенитет, срив на икономиката и най-лесното оправдание - беше неизбежно. Никой не понесе лична отговорност. Днес при еврото, ново стратегическо решение, отново без референдум, без подпис, без носене на риск и отговорност от тези които вземат това решение. И както обикновено в България, решенията са персонални, последствията и отговорността колективни. Г-н президент Радев, вие като военен можете ли да издадете заповед и да не се подпишете под нея, и да не понесете отговорност за изпълнението и? Или, както е казано "изпълнявай само писмени заповеди, защото нечестивците се отмятат"! У нас в политиката не се търси отговорност нито от този който взима решението и от този който го изпълнява! Разчита се на изборите, а те се фалшифицират.
Но поред...
Първо при проверка на фактите и сравнявайки продължителността на мандатите на Жельо Желев и Петър Стоянов се оказа, че мандатът на Жельо Желев, първият демократично избран президент на Р България след 10 ноември 1989 г., фактически е изтекъл на 22 януари 1997 г., когато Петър Стоянов е встъпил в длъжност. Фиксирано е, че Желев е бил избран от ВНС за президент и мандатът му е бил от 1 август 1990 г., когато е встъпил в длъжност до 22 януари 1997 г., когато е встъпил в длъжност новоизбраният на 16 ноември 1996 г. Петър Стоянов. Простата сметка показва, че мандатът на Ж. Желев е бил повече от 5 години. Това ни го обясняват с приемането на новата конституция на Р България, която влиза в сила 12 юли 1991 година. Но това означава, че според новоприетата конституция 5 годишния мандат на Жельо Желев би трябвало да изтече на 12 юли 1996 г. Фактически в периода 12 юли 1996 г., когато е изтекъл мандата на Ж.Желев до 16 ноември 1996 г.,когато П.Стоянов е избран за нов президент, Ж.Желев е бил президент с изтекъл мандат. Пак според конституцията ни от 16 ноември 1996 г., когато Петър Стоянов е избран до 22 януари 1997 г., когато встъпва в длъжност, Ж.Желев е бил с изтекъл мандат, а Стоянов е бил избран за президент, но не е встъпил в длъжност. Това само, като , чиста фактология...
И така, Петър Стоянов е избран за президент на 16 ноември 1996 г., а встъпва в длъжност на 22 януари 1997 г. България е в политическа и икономическа криза. На 28 януари 1997 г. Стоянов, след оставката на Жан Виденов, връчва мандат за съставяне на правителство на БСП. По конституция, ако президентът прецени, че партията която е получила мандата или министър председателят, който е предложен да състави правителство нямат шансове да получат необходимата подкрепа от парламента, то той може да откаже получаването на предложението, особено и под натиска на масови протести. Но в случая с БСП, като юрист Петър Стоянов добре е разбирал, че партията има мнозинство от 125 народни представители в парламента, което е гарантирало приемането на предложението им за ново правителство. Независимо от това Стоянов отказава официално да приеме предложия от Добрев състав на правителство. Макар и внесена от Добрев, папката с предложението не е останала в президентството за формално предприемане на процедура по внасяне в парламента.
Ето я и хронологията: На 4 февруари 1997 г. лидерът на БСП Георги Първанов и номинираният кандидат‑министър‑председател Николай Добрев представят на президента папка с готов проект за кабинет (с министри и премиер). Президентът Стоянов отказва да приеме тази папка, защото преценява, че предложението, въпреки че БСП има парламентарно мнозинство ще задълбочи кризата и може да доведе до ескалация на протестите, дори граждански конфликт. Това означава, че той не просто не е допуснал БСП да представи кабинет пред Народното събрание, а действително е отказал да приеме, което по конституция е негово задължение, формалния документ, съдържащ предложението за правителство. След това Стоянов свиква Консултативен съвет за национална сигурност (КСНС), за да оправдае решението си, където политическите сили освен БСП и под натиска на общественото напрежение се съгласяват, че БСП следва да се откаже от опита да състави правителство. На тази основа БСП официално връща мандата, без да предложи ново социалистическо правителство.
В същото време и в самата БСП е имало много сериозни спорове, но по въпроси основно свързани, само с оставката подадена от Жан Виденов, касаещи оставането на партията на власт, но не и с икономическата криза, хиперинфлацията и фалита на банките. Основните опасенията в БСП са били само, че всички тези негативи ще се вменят във вина на партията и тя ще загуби значителна част от електоралната си подкрепа. Тази загуба БСП не можа да предотврати с връщането на мандата, но тя не се реализира еднократно под формата на моментен акт, тогава през 1997 год., а продължава да се реализира, като продължаващ, бавен и мъчителен процес на самоунищожение, продължаващ и днес. Всъщност, същото е в сила и за СДС.
И БСП и СДС тогава не не са прозрели с изключение на отделни личности, основно на по-високо ниво в банковата система, кой и защо предизвиква политическата и икономическа кризи, довели до хиперинфлацията, фалита на банките, до приватизацията за стотинки и унищожаването на сериозни промишлени мощности. А това определено е било много сериозно външно влияние с цел, отнемането на наличните натрупани, значителни за мащабите на страната финансови и промишлени ресурси. Лишаването ни от тези активи и от производствен капацитет ни постави за дълго време в ролята на вторичен пазар на който да се реализират второкачествена продукция и такава втора употреба, както и като пазар на ниско квалифициран и ниско платен наемен труд и като резултат до сериозен процес на трудова миграция извън страната.
А на въпроса дали именно масовите протести са довели до политическите катаклизми през 1997 год., определено може да се каже, че тези процеси първоначално са били необходимо, но не достатъчно условие за тях. Те са показали какво иска опозицията, съответно външното влияние, но самите промени най-вероятно са били в резултат на съглашателството между БСП /Николай Добрев/ и СДС /Петър Стоянов/. От всичко до тук става ясно, че най-вероятно е имало договореност през 1997 г. между СДС и БСП, като СДС е поело определени гаранции, а БСП са се съгласили да върнат мандата. В този период определено са използвани различни юридически приьоми и нарушения, включително и на конституцията за да се легитимират промените. Най-вероятно е имало и силен външен натиск към БСП за тези промени, който е провокирал и безредиците тогава. БСП просто не са могли да се противопоставят. Било ги е и страх.
Всъщност случилото се в края на 1996 и началото на 1997 година е класически пример за външен политически инженеринг. Първо се набелязва какви трябва бъдат промените в страната и след това се набелязва начина по който те трябва да се реализират. Сценарият е бил финасвова криза, хиперинфлация, провокирана основно чрез БНБ, масови безредици, избор на нов президент /П.Стоянов 16 ноември 1996/, съглашателство между БСП и СДС, неприемане на мандата от президента, предсрочни парламентарни избори и падането на БСП от власт. Резултатът от тази поредица от събития е тотален икономически срив на страната и заграбване на наличните активи. И именно безредиците в този период играят двойна роля. Първоначално те са лакмус за прага на търпимост до който са достигнали масите, както и дали моментната управляваща структура е готова сама да инициира промените или е необходимо допълнително ескалиране на протестите и принуждаване чрез заплаха или подкуп към определени действия на отделни структури или лица.
До какви реални резултати водят настъпилите промени? През 1996 г. средногодишната инфлация е около 120 %. През 1997 г. инфлацията достига почти 1 100% годишно. Това е резултат от остра хиперинфлация, една от най-високите в Европа за ХХ век. Това означава, че цените на стоки и услуги се увеличават над 10 пъти през годината, което директно намалява стойността на левовите приходи и унищожава предишни спестявания. В края на 1995 г. курсът е около 71 лв = 1 USD. Към началото на 1997 г. левът спадна до около 3 000 лв = 1 USD поради загуба на доверие и резки капиталови тегления. Това означава, че един долар струва над 40 пъти повече, отколкото само преди година. Тази обезценка представлява катастрофален валутен разход за импортьори, държавни резерви и всеки, който държи левове извън бариерата на инфлацията. Към първата четвърт на 1997 г. международните резерви на БНБ падат под 400–800 млн. месечно. Изчерпването на резервите означава, че БНБ вече не може да защитава валутния курс или да покрива нуждите на вноса, което е пряка загуба на стойност и доверие в лева. Загубата на реален доход и спестявания е огромна. Средната месечна заплата е паднала от около 110 USD през 1995 г. на около 20 USD в началото на 1997 г., коетое спад около 80% в реалния доход. Спестяванията на обикновените хора, държани в левове, буквално се изпаряват при хиперинфлация. Депозитите губят стойност всеки ден. Това е форма на „дематериализиране“ на парични активи. Хората губят покупателна способност и реално „разменният“ си капитал. Потреблението и инвестициите драстично се свиват в условията на криза и паника на пазара. И така това са крайните резултати от външното влияние и политически инженеринг, успешно прикрити с внушението по отношение на народа, че „ние направихме промяната“.
А каква е реалната цена на тази промяна? Според данни на международни статистически сайтове през 1996 г. БВП на България е около $12.29 млрд. (номинален, текущи USD). През 1997 г. е около $11.32 млрд. В сравнение, през 1995 г. БВП е бил около $18.98 млрд., а след кризата през 1998 г. се възстановява към около $15.03 млрд. Намалението на номиналния БВП с около 40 % в рамките на 2–3 години е ясен маркер за дълбока икономическа криза, съпроводена от загуба на продукция, доходи и реална икономическа активност.
Нека сега сравним двата периода, този преди въвеждането на валутния борд и този на влизането ни в еврозоната. През първия период основното е, че хиперинфлацията бе предизвикана от БНБ чрез безконтролното, без необходимото обезпечение печатане на пари. Целта на външни интереси е била отнемане на спестяванията на гражданите и приватизация от външни инвеститори на иначе, значителни по стойност промишлени мощности. Освен това силно е занижена работната заплата и се стимулира трудовота миграция на запад. Тоест значително се повишава експлоатацията на наемния труд. И тук трябва да припомним кои са съвременните цели на неоколониализма? Земята, наемния труд, особено високо квалифицирания, полезните изкопаеми и минералните ресурси, високо технологична и иновативна продукция и пазарите, особено тези на които може да се реализира нискокачествена стока и такава която е втора употреба, какъвто е българския. До въвеждането на валутния борд България притежаваше почти всички от тези активи.
А днес е интересен въпросът, кое наложи скоростното ни приемане в еврозоната? След хиперинфлацията от 1997 г. България въвежда валутен борд, първо към германската марка, после към еврото. От този момент България на практика няма самостоятелна парична политика. БНБ не може да определя лихвената си политика, като и голяма част от банките в страната вече са чужда собственост. БНБ, според изискването на борда може да емитира левове само след като са обезпечени надлежни валутни активи. С договора за присъединяване на България към ЕС през 2007 г. страната ни поема ангажимент да приеме еврото, без обаче да е фиксирана дата. През юли 2020 г. България влиза в ERM II и Банковия съюз. Минималният престой в тези структури е 2 години, но няма задължение за автоматично влизане в еврозоната. Оттук нататък решението за това действие е политическо, а не само техническо. Първият опит е през 2022-2023 г. Но високата инфлация в страната не покрива Маастрихтския критерий за ценова стабилност. Процесът формално е забавен. През 2024 год. правителството иска нов доклад за изпълнение на критериите за влизане в еврозоната. Инфлацията започва да се „вписва“ в допустимите рамки, основно чрез методологията. Правителството вече обявяват конкретна дата – 1.01.2026 г. и кампанията преминава от „подготовка“ към политически натиск за финализиране.
Кое наложи този натиск за финализиране? На първо място геополитически причини. След 2022 г. ЕС навлезе в нова фаза на централизация, войната в Украйна, енергийната криза, фрагментация на ЕС, страх от „различни скорости“ и дезинтеграция в съюза. Еврозоната се превръна в политически инструмент за сплотяване. У нас, сравнително малка икономика, фиксирана валута без парична независимост, лесна за интегриране структура. От гледна точка на ЕС, България вече изпълнява де факто повечето изисквания и ако продължава да е извън еврозоната остава „слабо звено“. Влизането в еврозоната обезпечава по-малък валутен и банков риск за системата. Тук е необходимо да отбележим и неяснотата относно разчетите на БНБ за наличните валутни активи, обезпечаващи количеството емитирани левове. Тази неопределеност може да се изчисти само след като всички левови копюри /пари в брой/ се обменят в евро. Ако се окаже значително несъответствие между левовете в брой и реалното им валутно обезпечение това би могло да доведе до предоставянето от страна на ЕЦБ на допълнителен кредит за обезпечаване на тази разлика. Което естествено би довело и до промяна на сега фиксирания обменния курс.
От друга страна българската политическа класа представя еврозоната като „котва за стабилност“ и „необратим европейски избор“. В същото време еврото реално премахва националната отговорност за паричната политика, а и не само. Решенията за тази политика се пренасочват извън България. Вътрешните проблеми и неумението на политиците да управляват ефективно ресурсите на обществото, могат да се вменяват на друг, който фактически е наложил определени действия на банковата система на страната. И тук е важно да се отбележи, че държавата /политиците/ имат сериозен интерес от преминаването към еврото и инфлацията сварзана с този преход. И както след 1994 год. когато се прие ЗДДС и след последващите над 1000% инфлация през 1996-1997 г. бихте могли да сметнете с колко са се увеличили в абсолютни цифри приходите на държавата от тези 20% ДДС, така и днес именно с тези приходи от увеличеното ДДС, счетоводно ще се занулят сериозни дълговете в бюджета. Положителното в случая с еврото е, че ще се улесни дефицитното финансиране, ще се осигурява достъп до по-евтин дълг, което ще може да облекчава бюджета краткосрочно, но в този случай за да се връщат тези дългове ще е необходима ефективна икономика, а не ръст на инфлацията.
Така че, „ускоряването“ на приемането ни в еврозоната не е резултат от внезапен икономически скок, нито от ръст на производителността, нито от ръст на доходите спрямо ЕС или проведена структурна реформа. За този ускорен преход има административно и политическо решение на политиците. Повишената инфлация ще обезпечи дъпълнителен приход с който ще може отчасти да бъде балансиран бюджета, но в същото време ще изчезнат значителни спестявания на гражданите. В същото време политиците наложили този бърз преход трябва да бъдат държани отговорни, че България няма механизми за защита след влизането в еврозоната. Няма да имаме собствена лихвена и парична политика, възможност за валутна корекция и инструменти за реакция при асиметрични шокове. Всичко това са инструменти чрез които държавата би могла да влияе ефективно на националната икономика, да я стимулира и предпазва. Така че, еврозоната не е елеминиране на рискове за което ни убеждават, еврозоната е приемане на рискове, сериозни рискове. А и в случая при тази скоростна стратегическа промяна, политиците реализирали този преход няма да могат да се оправдаят с "протестиращите решиха това", както беше през 1997 г.. Те няма да могат да се оправдаят с проведен референдум и с реален обществен дебат за това решение. Решението е тяхно на политиците, персонално и за него трябва да се носи отговорност.
