САЩ И КИТАЙ - ДВА МОДЕЛА ЕДНА ЦЕЛ - СТРАТЕГИЧЕСКИ СБЛЪСЪК, КОЙТО НОСИ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ РИСКОВЕ
Много хора си задават въпроса от какво се породиха сериозните митнически проблеми между САЩ и Китай, довели до днешната сериозна криза? Та нали американците бяха тези, които поради по-ниската цена на труда в Азия още през 80 години на миналия век започнаха да пренасочват значителна част от производството си в региона на „азиатските тигри“. Идеята им бе от там да получават стоки на значително по-ниски цени. Американската логика по принцип бе правилна, ако се има предвид нейните чисто капиталистически икономически ценности, а именно, че печалбата е основната движеща цел.
Настъпилият глобален дисбаланс между САЩ и Китай фактически се оказва стратегически сблъсък между два модела, който сблъсък може да има сериозни последствия за световния икономически и геополитически ред. В центъра на конфликта днес стои търговският дефицит на САЩ, който може да се каже, че вече не е временен феномен, а определено е дълбоко структурен проблем на американската икономика.
Какво показват данните? През 2024 г. търговският дефицит на САЩ възлиза на 918,4 млрд USD.
Една значителна част от този дефицит идва от Китай. За 2024 г. стоковият дефицит САЩ–Китай е около 295 млрд USD. Общият годишен стокообмен (внос + износ) между САЩ и Китай през 2024 г. е около 660,7 млрд USD. Тези цифри показват, че търговският дефицит е не просто голям, а системно устойчив и не изглежда, че може да бъде решен лесно чрез обикновени мерки, включително чрез увеличаването на митата и тарифите.
Кое доведе до дефицита в САЩ? Първо след стартирането на процеса за пренасочване на производства към Китай, което стартира и процес на деиндустриализация на САЩ допълнително влияние оказа и факта, че американската икономика е силно кредитно ориентирана към потребление. Този модел на първоначално придабиване на стоката чрез кредит и последващото и заплащане от купувача, силно ограничава спестяванията на населението, принуждавайки го да живее на кредит. В същото време нарасналото потребление доведе до отварянето на американския пазар, включително и за китайски стоки. На второ място доларът оставаше световна резервна валута, което правеше вноса по-евтин и стимулираше покупката на чужди стоки.
На трето място, значителна част от производството в САЩ вече е „офшорнато“ и американските компании вече не произвеждат значителна част от продуктите си на територията на САЩ. Това също допълнително стимулира вноса. На четвърто място митническите мерки могат да оказват определен натиск върху предлагането на вносни стоки, но лесно се избягвят чрез пренасочване на веригите на доставки (например към Виетнам, Мексико и др.). Освен това митата повишават цените на вноса, което води до по-високи цени за потребителите, а от там и до инфлационен натиск.
За да се възстанови масово производство в САЩ, което би стимулирането производството на местни стоки и би осигурило, както трудова заетост, така и възможност за износ са необходими големи инвестиции, нови инфраструктурни политики и обучена работна ръка, а тези промени не става за месеци.
За разлика от САЩ икономическият модел на Китай е не просто класическото капиталистическо производство, както в САЩ, а глобална стратегия. Китай не просто произвежда и не влага печалбата си в банките. ККП планира дългосрочно. Страната изнася широка гама продукти от нискотехнологични до високотехнологични. Усвоява много ефективно чужди технологии, но също инвестира в собствените си иновации и потенциал. Използват се държавни лостове (субсидии, кредити, индустриална политика), за да се поддържа конкурентоспособност, дори в сектори с по-ниска маржова печалба. Китай залага на пазарен дял, а не само на бърза финансова печалба. Целта е стабилност, влияние, интеграция и източници на средства за динамична подмяна на технологии при необходимост. В някои стратегически индустрии Китай изгражда свръхкапацитети, които му позволяват да диктува цени и да контролира части от веригата на доставки.
Факт е, че налаганата от Тръмп поликика на санкции не води до бързи, очаквани промени за САЩ. За положителни промени по отношение на дефицита ще е необходима премислена значително по-широка и комплексна икономическа политика, която поетапно да решава проблемите на Америка. В противен случай дефицитът може да прерасне определено в геополитически конфликт. Историята показва, че нерешените икономически дисбаланси често водят до конфликти. Големите сили, които не могат да прекроят икономическия ред чрез търговия и други икономически влияния, прибягват до по-остри мерки, технологични санкции, контрол върху стратегически ресурси и използване на военни съюзи.
В случая между САЩ и Китай търговската конфронтация вече преминава в технологична. Например санкциите при производството на чипове, проблемите при доставките на редки метали пораждат сериозно напрежение и водят сериозна геополитическа криза. Случващото се в Украйна, близките взаимоотношения на Китай с Руската федерация и проблемите свързани с Тайван, поставят САЩ в много деликатна позиция и при определена ситуация могат да бъдат мощен катализатор за геополитически промени. Ако САЩ не намерят устойчив начин да намалят дефицита и да стартират цялостен процес за преструктуриране на икономиката си, те рискуват да станат зависими стратегически от Китай, особено в критични отрасли.
Според данни, през първите 5 месеца на 2025 г., средният месечен дефицит между САЩ и Китай е над 20 милиарда USD. Секторно, най-голям дефицит идва от електроника и технологии. Вносът на такива продукти от Китай е многократно по-голям, отколкото американският износ в тези сегменти. Между 2020 и 2024 г. сумарният търговски дефицит на САЩ с Китай (стоки) възлиза на около 1,6 трилиона USD. Автоматизацията също подкрепя китайското конкурентно предимство. Според съобщения, Китай инсталира много повече индустриални роботи в заводите си в сравнение със САЩ, което усилва производствения му капацитет. Усещат се и резултати от търговската политика на Тръмп. През август 2025 г. износът на Китай за САЩ отчетено спада, което е част от реакцията на митническите мерки и търговско напрежение.
Икономическите модели на САЩ и Китай представляват две концептуално различни стратегии: САЩ се базират на свободния пазар и финансово-политическо глобално влияние.
Китай използва силен държавен контрол и стратегическо планиране за индустриална и търговска доминация.
САЩ определено няма да могат да решат проблемите си с дефицита само с мита, а и този пролбем не е единственият им. Този дефицит е дълбоко структурен и изисква комплексна индустриална и фискална политика, а не просто търговско съперничество и противопоставяне.
САЩ трябва да развиват иновативни и индустриални политики, инвестирайки в производство, автоматизация и обучение, за да намалят зависимостта си и да възстановят стратегическата си автономия. Парадоксалното е, че за да има успех в тези си дейност САЩ би трябвало да съгласува тази си политика и с Китай, стига разбира се Китай да пожелае това.
За разлика от САЩ, Китай играе дългосрочно. В техния модел не банките са основата. Тяхната цел не е еднократна печалба, а стратегическо изграждане на мощ и глобално влияние.
При този модел рискът от геополитическа ескалация расте. Икономическият сблъсък може да се трансформира в технологично средство за натиск или дори да прерастне в директен конфликт.
